Вузове.com

В "Критика на чистия разум" (1781) Кант посочва, че всеки интерес на човешкия разум се съсредоточава върху следните въпроси:
Какво мога да зная?
Какво съм длъжен да направя?
На какво бива да се надявам?

Малко по-късно в книгата си “Логика. Наръчник за лекции” той добавя и един четвърти въпрос – “Какво е човекът?” – като пояснява, че на първия от тези въпроси отговаря метафизиката, на втория - моралът, на третия - религията и на четвъртия – антропологията.

Какво мога да зная? А какво не мога да зная? Какво съм длъжен да направя? А за какво не съм длъжен? На какво да се надявам? И кое не би било възможно?

Очевидно не просто времето, в което Кант е живял, е оставило следа върху работата му, а обратното – в основата на неговите разсъждения е липсата на истинска свобода на съзнанието. И в трите основни въпроса се вижда търсенето на човек на позволение или указание извън него самия. А по своята същност това е внасяне на ограничения на мисълта в човешното съзнание.

Но какво би станало, ако човек не заема разума си с тези въпроси? Ако освободи съзнанието си от въпроса “какво”, човек може би ще допуска повече грешки, но дали резултатът от действията може да се раздели на “грешки” и “успехи”, или е просто част от опита, който човек добива? И не е ли човек тук, на Земята, за да добие опит и да живее?

Има една притча, която добре илюстрира това твърдение:

За белият кон и съдбата

"...В едно село живеел много беден старец, но даже кралете му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Кралете му предлагали невиждани суми за коня, но старецът винаги казвал, че конят за него не е кон, а личност и не може да го продаде. Веднъж старецът видял, че коня го няма, и всички жители на селото му казали:
- Ти си един нещастен глупак, ние винаги сме знаели, че конят ще избяга в един момент. Да беше го продал, сега щеше да имаш купища пари.
- Не отивайте толкова далеч - отговорил старецът - просто кажете, че конят го няма на мястото му. Това е фактът. Дали това е нещастие или благословия, това вече е разсъждение. А кой знае какво ще последва?
Хората се смеели на стареца, те знаели, че той не е съвсем с ума си.
Но след 15 дни конят се върнал и довел със себе си още 10 също толкова красиви коня.
- Старецът беше прав - започнали да говорят хората, това наистина не е било нещастие, а благословия.
- Не отивайте толкова далеч - пак отговорил старецът - фактът е, че конят се върна и доведе още 10 коня със себе си. Кой знае дали това е благословия или нещастие . Това е просто фрагмент. Вие прочетохте само една дума в изречението, как може по нея да съдите за цялата книга?!
Този път хората не обсъждали, но в себе си решили, че старецът не е прав - 11 прекрасни коня, нима това не е благодат?!?
След една седмица синът на стареца, който започнал да обяздва конете, паднал и си счупил и двата крака. Хората отново започнали да говорят:
- Прав беше старецът. Това не е благословия, а нещастие.
- Вие сте пълни с разсъждения. От къде знаете, това благословия ли е или нещастие? Кажете, просто, че синът ми си счупи краката. Това са фактите. Кой знае дали това е благословия или нещастие? Животът ни се дава на парченца, повече не ни е дадено да знаем.
След няколко седмици, страната започнала война и всички момчета от селото били взети войници. Цялото село плачело, защото знаело , че повечето от тях никога няма да се върнат. Синът на стареца, обаче, останал при баща си, защото бил инвалид. Хората отново отишли при бащата и казали:
- Ти пак беше прав, старче. Твоят син със сигурност ще остане жив, а за нашите - не знаем. Твоето е благословия.
Старецът отвърнал:
- Вие продължавате да съдите. Факт е само, че моя син си е останал в къщи. Само абсолютът знае, дали това е благословия или нещастие...
Докато съдите, вие не растете и не се развивате. Разсъждението означава застинало състояние на ума. Умът обича да разсъждава, защото развитието е рисковано и неуютно. В действителност пътешествието никога не свършва; завършва една част от пътешествието и започва друга. Животът е просто един безкраен път..."

И така, трите въпроса на Кант ни водят към три големи проблема:
-    Какво мога да знам – в самата си формулировка това е предположение, че има ограничение пред знанието. Също така, въпросът предполага и търсене на позволение, което е предпоставка за самоналагане на ограничения
-    Какво съм длъжен да направя – задължаването също отнема правото на избор, което пък отличава живите (със съзнание) същества от материята, преминаваща от едно състояние в друго поради някакви причини. Отделен въпрос е, че изпълняването на определено “задължение” може да се окаже вмешателство в жизнения път на други хора и живи същества въобще
-    На какво бива да се надявам – наложените рамки над мисълта и съзнанието са бариерата, която най-много спира развитието. Факт е, че мислите създават събития, а възможността човек да се надява на нещо (и само на него – на друго не бива да се надява) е истинско самоограничение.

“Nihil tam absurde dici potest, quod non dicatur ab aliquo philosophorum” е казано преди две хилядолетия, и едва ли е нужно да се добави повече.