Вузове.com

Съдържание

Въведение………………………………………………….……..….3

1. Същност на понятието екзистенциализъм в философията..4

2.Киркегор-баща на екзистенциализма…………………………5

3.Екзистенциалните проблеми и тяхната същност……………9

Заключение……………………………………………………...…12

Източници………………………………………………………….13

Въведение

Екзистенциализмът се появява след Първата световна война. Именно в него се отразява сривът на традиционните ценности на европейското общество. 20-те години на ХХ век са време на интензивна преоценка на всичко, което е довело до военната катастрофа. Оформят се два центъра на екзистенциализма – в Германия и във Франция. Но въпреки различията в политическата и психологическата атмосфера в двете страни, екзистенциализмът и в двете има сходни черти. Историческите корени на екзистенциализма ни отвеждат към Сократ и цялата линия на философията на човека, развиваща се през вековете.

Мощен източник на екзистенциализма е творчеството на Сьорен Киркегор (1813-1855). Той е представител на първото поколение пост класически философи подобно на Фойербах и Маркс. Освен Киркегор силно влияние върху екзистенциализма оказват Ницше, академичната философия на живота, а в обществено - политическите им възгледи – Макс Вебер и Карл Маркс.

Екзистенциализмът се развива в две различни посоки – на атеистичния и на религиозния екзистенциализъм.

Екзистенциализмът като философско направление се представя от Мартин Хайдегер, Карл Ясперс, Жан-Пол Сартр, Албер Камю, Николай Бердяев и Габриел Марсел.

1.Същност на понятието екзистенциализъм в философията

Екзистенциализмът (от немски Existenz - съществувание, живот) може да се определи в най-общ и популярен смисъл като Философия на съществуването. Въпреки разликите в доктрините на водещите философи екзистенциалисти те имат нещо общо - възприемат човека като субект (а не като обект на изследването си), не само като мислещ субект, а по-скоро като действена, чувстваща, жива човешка личност заедно с условията, при които съществува тази човешка личност, като отправна точка на своите философски разсъждения. Екзистенциалистката литература от този период е също силно развита и изразена. Твърди се дори, че екзистенциализмът е по-силно застъпен като течение в художествената литература, отколкото като философско течение. Екзистенциализмът се разпространява след Първата световна война в Германия, в периода на Втората световна война във Франция, а след Втората световна война и в останалите държави, например САЩ). Идейни извори на екзистенциализма са Философията на живота, феноменологията на Хусерл, религиозно-мистичното учение на Сьорен Киркегор. Киркегор разглежда съществуващите религиозни и философски системи по отношение на това как човек използва своята лична свобода. Той намира всички тези системи за незадоволителни по отношение на отговора им за целта и смисъла на живота, затова формира възгледа, че всеки сам е отговорен за намирането и преследването на своя жизнена цел. Фундаментална идея за екзистенциализма е мисълта на Сартр от книгата му "Екзистенциализмът е хуманизъм", че при човека „съществуването предшества същността”. Човек се ражда, тоест започва съществуването си без да притежава същност. Същността на човека се формира като сбор от неговите избори. "Човек е осъден да избира". Във всеки един момент човек е изправен пред правото и отговорността си да избира (как да постъпи във всяка една житейска ситуация). Всеки негов избор формира неговата същност. По този начин човек е напълно свободен да бъде това, което е избрал. Така стигаме до разбирането на екзистенциализма за свободата. Най-съвременното въплъщение на екзистенциализма в психологията, теологията и други науки се основава на необходимостта от нови категории за разбирането на човешката личност и нейното битие. Тези науки осъзнават, че човешките същества не могат да бъдат описвани и изучавани само като материя с определени свойства или само като субекти, взаимодействащи главно с обкръжаващия ги свят на обектите.^. Проблемът „съществуване и същност” е централен за екзистенциализма. Според същността и съществуването си във вселената има три вида обекти:

• нещата от природата - при тях съществуване и същност съвпадат,
• нещата сътворени от човека - при тях същността предхожда съществуването, идеята за тях се ражда преди те да бъдат сътворени,
• човекът - при него съществуването предхожда същността, защото за разлика от животните същността му не се свежда до неговата анатомия и физиология.

Той се появява на земята, и чак след това се самоопределя. Първоначално той не притежава същност, но после сам решава какво да прави и създаде от себе си. Човек е само това, което избере да бъде, откъдето идва и важността на избора. По този начин екзистенциализма придава на човек цялата отговорност на неговото съществуване, но отбелязва и дадената му свобода за сътворение на себе си и света около себе си.

2.Киркегор-баща на екзистенциализма.

Киркегор се определя като ирационалист. Той е родоначалник на екзистенциализма. Исаак Паси определяше философията му като “предекзистенциализъм”.

Екзистенциализмът е философско направление на XX век, а творчеството на Киркегор се отнася към първата половина на XX век. Не липсват и основания да го редопоставим и с философи от XIX в., които третират въпроса за философското отношение към религията: Соловьов, Унамуно, особената група философи на живота, които имат специално отношение към религиозното.

Киркегор е предтеча на екзистенциализма, независимо как ще го определим, дали като представител на религиозния екзистенциализъм, заедно с Ясперс, или на светския екзистенциализъм като Сартр и Камю. И двете направления на екзистенциализма на XX век имат претенция за родословието си.

В края на живота си Киркегор влиза в една убийствена за самия себе си полемика с датските догматици по повод на което нарича себе си “вярващ антитеолог”: той и въздига, и убива християнството. Пледира за завръщане към първоначалното християнство, за непосредствено общуване с Бога, призовава към отказ от религиозния догматизъм и лицемерието. Това става повод да се спори върху това дали той е повече свързан с религиозното или светското направление в екзистенциализма.

Киркегор е модерен рушител на абсолютната рационалност, на спекулативното системостроене. Заедно с Шопенхауер той е представител на философията на живота. Огюст Конт с друг подход руши спекулативния рационализъм, но той остава все пак представител на рационализма, макар и от друг тип. Киркегор става рушител на спекулативното още преди Ницше и Хартман. Хартман също е представител на антирационализма. Преди Соловьов той превръща в проблем на своята философия религиозното.

Киркегор е дете на времето си и търси нова предметна основа, ново начало, нов смисъл на философията. Всички тези философи намират този смисъл, търсейки предметната основа в живота, но я намират на различни места. За Киркегор такава основа е човекът, неговото съществуване. Той въздига категорията екзистенция като ключова философска категория и специфично човешка категория.

Киркегор е философ, преживял дните си и като самотник, неизвестен в Европа, неразбиран, обругаван от сънародниците си. Благодарение на философското си дело той става един от най-ухажваните философи на XX век, а също и поради появата на екзистенциализма. През 1877 г. Георг Брандес прави делото на Киркегор достояние на Европа и света. Не по-малка роля за популяризиране на идеите на Киркегор е делото на Томас Ман, който също пише за Киркегор и Ницше. Светът и Европа сами за себе си го откриват значително по-късно, когато се появява екзистенциализмът в края на XX век. Брандес прави първите преводи, но започват спорове със съветския религиозен екзистенциализъм. Карл Барт, който е представител на диалектическата теология, има също претенции за родство с това направление от последователи на Киркегор.

Това, което се случва с Киркегор, е съдбата на мислител от периферията на Централна Европа. Трябвал е почти век, за да може Европа да открие този бисер в история на философията. Това показва, че да пишеш на родния си език не означава, че си провинциален философ. От делото зависи качеството.

През XX век за широката общественост се поражда интересът към Киркегор. Той е философски феномен, принципно различен от професорската философия, за която злобно пише и Шопенхауер. Киркегор търси и проправя нов път във философията: тя не е специалност, занаят, а е философия когато е лична съдба, вътрешен импулс, призвание. Ето защо той отхвърля всяка професорска философия, напълно чужда на човешкия живот и на живота изобщо. Спекулативната философия и преди всичко Хегеловата философия в Германия според Киркегор имат своя бастион в академичната философия.

Не по-малко за интереса към Киркегор допринася и съвпадението на живот и творчество. Това създава своеобразна интрига. Киркегор взема за отправна точка личната си съдба, където откриваме спомен за проклятие, разтрогнат годеж, изпълнено с фалшиво лицемерие обкръжение; общественост, неспособна да разбира посланията на сънародника си; църковна институция, която убива, а не въздига човешката душа.

За разлика от Хегел, Киркегор не смята, че има Абсолютна Истина. В тезата за съвпадение на живот и творчество мнозина са търсели разковничето на неговата философия. това е основата на неговата тоналност и един нов път във философията. По-теоретично погледнато, интересът към философията на Киркегор е провокиран от поставения проблем за екзистенцията като чисто човешка категория. Киркегор я извежда от човешката съдба, тя е основа за преживяването. От поставянето в центъра на тази категория за екзистенцията следва и тезата за родоначалството, основополагането на нов тип философия, екзистенциалната. Така Киркегор дава израз на своя интелектуален бунт към философската традиция. Той се насочва към различен тип философска култура.

Това въвеждане на проблема за екзистенцията превръща философията на Киркегор в предизвикателство:

1) от една страна към традицията и

2) от друга страна към тези, които трябва да я възприемат.

Тя ни насочва към нещо ново, ето защо четенето му е доста трудно. Киркегор е един от най-трудните за разчитане философи. Всички ние сме някак рационалистично образовани, а спекулативно-рационалното не ни помага да навлезем в тези нови територии, то е преграда. Формата на поднасяне, стилистичните особености, косвените изказвания е нещо необичайно. Това ни води към истината, но не ни казва коя е тя; оставя ни свободата на избора и в това е смисълът на философията според Киркегор.

Това, което Киркегор изисква от читателя, е не винаги от всекиго постижимо. На един парижки симпозиум, на който дебютират корифеи на философската мисъл – Ясперс, Сартр и т.н., се застъпи тезата, че възгледът на Киркегор е твърде субективен. Всеки сам разбира тази философия и я интериоризира.

Както казва Ясперс, “Киркегор те увлича с изящество на словото, кара те да спориш със себе си и с него. Той е рицарят на субективното.” – Именно това е парадоксът при Киркегор. Той е едновременно интимен, близък, но и същевременно далечен, различен за истината на всеки един (както всеки сам я долавя у себе си). Киркегор се стреми да ни убеди колко всеки е уникален, колко е длъжен да се самопостигне като това, което е. Прониквайки като най-интимните тонове на душата ни, той ни учи на лоялност, учи ни, че има нещо уникално, за което си заслужава да намерим смисъла на своя живот.

3.Екзистенциалните проблеми и тяхната същност.

Апокалиптичната действителност по време на двете световни войни предопределя основните и най-дискутирани теми от интелектуалците, повече или по-малко близки до екзистенциализма: човешкото съществуване, станало все по-трудно; абсурдността; страданието и смъртта; обезличаването на отделната личност и сгромолясването на разума.Екзистенциализмът е хуманистично направление на съвременната философия и представлява опит да се пресъздаде мирогледа, отговарящ на вижданията на интелигенцията.В екзистенциализма намира отражение кризата на либерализма с неговото оптимистично светоразбиране, с вярата му в прогресивното развитие на обществото. Възниква като мироглед, който си поставя въпроса: как трябва да живее човекът, загубил илюзиите си, пред лицето на историческите катастрофи? Екзистенциализмът е реакция срещу философските търсения, изхождащи от принципа на противоположността между субекта и обекта. В резултат на това цялата действителност, вкл. и човека се представят само като обект на научно изследване, поради което този подход има "безличен" характер. Екзистенциализмът, напротив, е длъжен да се прояви като противоположност на извън личната научна философия, тоест основното е да се разглежда човека като субект, а не само като обект на научното изследване. Предмет на философията според Хайдегер трябва да стане човешкото битие, докато предмет на науката е „съществуващото”, а под „съществуващо” се разбира всичко отнасящо се до емпиричния свят, от който е необходимо да се различава самото битие. Последното се схваща не опосредствано (чрез разсъдъчно мислене), а само непосредствено, откривайки се на човека като негово собствено битие, негово лично съществуване, наричано екзистенция.

Заключение

Именно в екзистенцията се съдържа не разчленената цялостност на субекта и обекта, която не е достъпна нито за разсъдъчно-научното, нито за спекулативното мислене. Във всекидневния живот човек не винаги осъзнава себе си като екзистенция; затова е необходимо той да се окаже в гранична ситуация, напр. пред лицето на смъртта. Намирайки себе си като екзистенция, намира за първи път и своята свобода. Защото според екзистенциализма свободата се състои в това, човек да не се проявява като вещ, която се формира под влиянието на естествената или социалната необходимост, а да се "избира" сам, да формира себе си с всяко свое действие и постъпка. Заедно с това свободният човек носи отговорност за всичко, извършено от него, а не се оправдава с „обстоятелствата”. Чувството за отговорност за всичко, което се извършва около него, това е чувството на свободния човек. В екзистенциалистката концепция за свободата се изразява протестът против конформизма и приспособленството, характерно за индивида, чувстващ се като малък винт в огромната бюрократична машина, неспособен да промени нещо от хода на събитията. Оттук екзистенциализмът постоянно подчертава човешката отговорност за всичко, което се случва в историята.Херберт Маркузе критикува екзистенциализма, особено сартъровата книга Битие и нищо, за това че проектира определени черти на модерното живеене, като супресивното общество, безпокойството, безсмислието върху същността на съществуването въобще. Теодор Адорно, в неговата книга Жаргона на автентичността, критикува хайдегеровата философия, в нейната употреба на езика и особено за това, че представлява мистифицираща идеология на развитото индустриално общество и неговите силови структури.

Източници

1.Дру, А., Дневниците на Киркегор, изд. Лъч, 1980г

2.Стоянов,Ж., Социалната философия от Платон до Карл Попер, изд.Албатрос, 2000г.

3.Ясперс, К Духовна ситуация на времето, София, 1985г