Вузове.com

Курсова тема по История

Тема: СТУДЕНАТА ВОЙНА

Според Андре Фонтен, един от най-известните и авторитет­ни френски журналисти и автор на пространна история на сту­дената война, за първи път терминът „студена война" е употребен в Испания през XIV в. за конфликтите между християни и мю­сюлмани. които започвали битки, без да си обявяват война, и ги приключвали, без да сключват мирен договор. В наше време за „студена война" първи говори в началото на 1947 г. Б. Барух, финансов и икономически съветник на Уилсън, Рузвелт и Тру-ман. Терминът се популяризира от световноизвестния амери­кански журналист Уолтьр Липман. Началото на .,студената война" обикновено се свързва с реч­та на Чърчил от 5 март 1946 г. в университета в американския град Фултън. В присъствието на Труман бившият министър-председател призовава Запада към единство срещу съветската заплаха, срещу сянката, спуснала се върху добре осветената от победата във войната сцена: „От Щетин на Балтика до Триест на Адриатика върху континента падна желязна завеса. Зад та­зи линия се намират всички столици на старите държави в Цен­трална и Източна Европа." Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща. Белград, Букурещ и София, всичките тези знаменити градове, продължава Чьрчил, се намират в съветската сфе­ра, подложени са не само на съветско влияние, но и на все по-пълен контрол от Москва. „Комунистическите партии, които бяха твърде слаби във всичките тези държави от Източна Ев­ропа, получиха превъзходство и власт, която много надмина­ва тяхното значение, и те навсякъде се стремят да упражняват тоталитарен контрол. Почти навсякъде се инсталират поли­цейски режими и, с изключение на Чехословакия, там няма ис­тинска демокрация." Периодът на „студената воина" започва с разпадането на антихитлеристката коалиция през 1946-1947 година. Според А. Фонтен обаче за XX в, студената война е започнала с болшевишкия преврат от 7 ноември 1917 година. Обяснението на Фонтен е, че тя се подклажда от непреставащата от 1917 г. иде­ологическа война. Тази теза се поддържа от много автори и например Ернст Нолте, един от най-известните германски из­следователи на тоталитарните системи, озаглави една от кни­гите си „Европейската гражданска война 1917-1945. Нацио­налсоциализъм и болшевизъм". Но под период на студената война се разбира точно следвоенният период, когато се офор­мят две групи противостоящи държави, два „лагера" — т.нар. ..империалистически", и т.нар. „социалистически" и отноше­нията между тях се развиват във все по-опасна за световния мир посока. За край на „студената война" обикновено се приема краят на войната в Корея (1950-1953 г.). Но и в последвалия период на „мирно съвместно съществуване" студената война не е пог­ребана и по-точно е да се говори за целия период от края на Втората световна война до рухването на комунистическата то­талитарна система в Европа като период на приливи и отливи на студената война. Изпълнен с конфликти, които разтърсват цялата планета поради политиката на укрепване и разширяване на съветската империя, този период е определен като „нито война, нито мир" — световната война е приключила, но гражданската продъл­жава. „Студената война" се води с всички възможни средства: военен и индустриален шпионаж; подривна дейност; пропаган­да на собствения начин на живот, превъзнасяне значението и на най-обикновени постижения в икономиката, техниката, кул­турата, спорта; дезинформация за „неприятеля" в пресата, филмите, театъра, музиката, книгите и радиопредаванията за чужбина; съблазняването на ръководители на изостанали в икономическо, политическо и културно отношение страни с идеи за най-светло бъдеще, с обещания за икономическа по­мощ и оръжие или дори подкупването им за привличането на тези страни в орбитата на един от двата световни „лагера". Главното опасение на „воюващите" с оръжията на студена­та война е да не се достигне до използването на атомната бом­ба и до избухването на световна война. Страхът от подобна война е взаимен. Ръководителите на САЩ и СССР са разбирали каква опасност за цялото човече­ство се крие в новите оръжия за масово унищожение на живи същества. Самият Айнщайн, когато е пуснал станалата знаме­нита шега, че Четвъртата световна война ще се води с камъни и тояги, защото третата ще върне човечеството в каменната ера, е бил наясно, че ако човешкото безумие допусне тази война, тя ще сложи край на всяко човешко безумие по най-радикалния начин — като унищожи самите човеци. Историята на студената война обаче е история на една раз­ходка на човечеството по острието на бръснача — на няколко пъти човешкото безумие се сблъсква с разума по изключител­но опасен начин за световния мир в Европа, Азия, Америка и Африка. Студената война е борба между тоталитаризма и демокраци­ята, борба за нов световен ред между две противоположни сис­теми. След Втората световна война утопиите на Ленин, при­крити с по-модерен грим в национални окраски, се превръщат в цяла поредица от страни в официални държавни програми за строителство на „социализъм", за установяване на съветската система в целия свят. Срещу програмата на Ленин в САЩ про­тивопоставят програмата на Уилсън от края на Първата све­товна война за демократизиране на целия свят и за колективна сигурност. Разликата между двете програми е съизмерима чрез иконо­мическите постижения и стандарта на живот. Поради това в „социалистическите" страни се установява съветският стил на живот: не се допуска никаква критика на комунистическата идеология и на политиката на ръководените от комунистичес­ката партия правителства. Всяка проявена симпатия към по­стиженията на науката, техниката, културата или дори към музиката, модата и спорта отвъд „желязната завеса" влече най-тежки последици, дори и смърт. Само няколко години след края на световната война воен­новременната терминология, разделяща хората на антифашис ти и фашисти, отново се използва, за да раздели снмпагизн-ращите на комунизма от неговите опоненти. Към Запада и осо­бено към САЩ се насажда омраза, като се използват проблеми от рода на положението на негрите и цветнокожите, престъп­ността, мафията и Ку-Клус-Клан, за да се „докаже" колко опа­сен за човечеството е империализмът. При „откриването" на новия враг (вместо фашизма) Съветският съюз се изтъква ка­то спасител от всевъзможните заплахи, идващи от „разложе­ния" Запад. В страни като Франция комунистическата пропаганда из­ползва умело „патриотичната" тема — буржоазията довела страната до национална катастрофа и превръщането й от ве­лика сила до „слуга" на американските господари в Европа. Генерал Дьо Гол също попада под квалификацията „фашист" и в съветската енциклопедия (т. 11, 1952 г.) се откриват бисе­ри от рода на: „Дьо Гол и неговата клика са виновни за уни­щожаването от хитлеристите на огромно число френски па­триоти... През април 1947 г. Дьо Гол създал т.нар. „Обедине­ние на френския народ" — фашистка партия, действаща по за­повед на англо-френско-американските империалисти и пла­щана от най-крупните френски и американски банки... Дьо Гол открито призовава към установяването на фашистка диктату­ра, на която да е диктатор, към война със Съветския съюз и страните с народна демокрация." В „империалистическите" страни свободата на печата и на организациите разрешава всяка критика на правителствата и позволява на платени от „социалистическите" страни агенти и на заблудени интелектуалци-идеалисти да подхранват кому­нистическите утопии и пряко или косвено да сеят семената на омразата и „студената война". В някои западни страни се спра­вят с комунистическото проникване в държавния апарат чрез гласуване на ограничителни закони, с които не се допускат до държавни служби „агенти" на чужди държави. Под тази ква­лификация попадат комунистите и това е доказано още от 1919 г. със създаването на Коминтерна, с разкриването на мно­го съветски шпиони и на канали за прехвърляне на пари от Москва към различни комунистически явни или тайни центра­ли, или разкритията на избягали на Запад служители на съвет­ските тайни служби и дипломати и ръководни дейци на раз­лични комунистически партии, разочаровани от политиката на терор в „социалистическите" страни и от царящата там ико­номическа разруха. В духа на „студената война" действат и някои от полити­ческите кръгове на САЩ, свързани с военнопромишлените комплекси, натрупали свръхпечалби от военния бизнес и пря­ко заинтересовани от продължаващи държавни поръчки за во­енни цели. За тези кръгове е удобно да се използват вместо „заплахата Хитлер" „заплахата Сталин" и естественият страх на господарите на моретата и океаните от сухопътните армии. На политиката на сьветизиране на Европа и Азия САЩ от­говарят с отказ от политиката на „добрия съсед" и от опита да се „просвети" и „цивилизова" Сталин и приемат „доктри­на на сдържане" на комунизма, на преграждането на пътя му с плътна верига от бази и от верни на западната идеология страни. САЩ избират две линии на поведение спрямо съветската заплаха: на твърдо противопоставяне и официално обявяване, че всеки опит за проникване със сила отвъд „желязната заве­са" за завоюване на нови територии ще се приеме като причи­на за война; на подпомагане с материални и финансови сред­ства на заплашените страни. Израз на първата линия е „доктрината Труман". На 12 март 1947 г. Труман се обръща към Конгреса (Камарата на предс­тавителите и Сената) с послание за външната политика на САЩ. След като лейбъристкият кабинет изтегля британските войски от Гърция и Турция през февруари 1947 г., в Гърция комунистите, подпомагани пряко от България, Югославия и Албания, започват гражданска война. Турция също не се чув­ства твърде удобно до своя съсед СССР, който я шантажира с териториални претенции. За оказването на военна и икономи­ческа помощ на двете страни Труман иска 400 млн. долара и Конгресът се съгласява да отпусне тази сума. Президентът на САЩ обявява и намерението да се оказва помощ и на други застрашени страни: „Факт е, че от няколко месеца на известен брой страни бяха наложени тоталитарни режими." Трябва да се попречи, продължава Труман. това, което се случи на Пол­ша, на България, на Румъния, да се случи и на други страни, да се осигури националната им независимост и участието им в свободния свят. „Доктрината Труман" е още една крачка към изграждане­то на проамерикански блок от държави в Европа. С нея САЩ запълват оставения с изтеглянето на Великобритания вакуум в този район с изключително стратегическо значение, контро­лиращ проливите и подстъпите към Близкия изток. В Гърция, Турция и Иран са изпратени американски военни мисии и ед­на внушителна ескадра в гръцки води. Общото събрание на ООН осъжда България, Югославия и Албания за намеса във вътрешните работи на Гърция. Израз на втората линия е „планът Маршал". Генерал Джордж Маршал, секретар на Държавния департамент, обя­вява на 5 юни 1947 г. с реч в Харвардския университет нача­лото на нова ера в отношенията на САЩ с Европа. Войната, заявява бившият шеф на щаба на Айзенхауер, остави Европа в руини, които тя не е в състояние да възстанови сама поради липса на капитали и е заплашена от икономическо, социално и политическо разпадане. САЩ предлагат веднага голяма по­мощ на европейските страни (с изключение на Испания пора­ди диктаторския режим на Франко), които трябва да обявят размера на необходимите им средства. Правителствата на Великобритания и Франция- канят Съ­ветския съюз да изпрати своя министър на външните работи на конференция в Париж. Молотов пристига, за да отхвърли предложената от САЩ помощ под предлог, че тя цели наме­са във вътрешните работи на страните. Френският министър на външните работи Бидо заявява на Молотов, че независи­мостта не се гарантира с бедност и изолираност от света, а се утвърждава в хуманно сътрудничество и просперитет на наро­дите. Съветският съюз нарежда на своите сателити (принуж­дава и Финландия да не иска помощ!) да отхвърлят „плана Маршал", включително и на първоначално одобрилата го Че­хословакия. Великобритания, Франция, Италия, Португалия, Ирлан­дия, Гърция, Холандия, Исландия, Белгия, Люксембург, Швейцария, Турция, Австрия, Дания, Швеция и Норвегия, към които се присъединяват и западните зони на Германия, прие­мат ,,плана Маршал". Поисканата сума е 19 млрд. долара, а получената — 13 млрд., от които около 80% са безвъзмездна помощ, а останалите са предоставени при най-изгодните за връщане условия. Лъвският пай от „плана Маршал" получават Великобрита­ния — с 24,4% и 3,2 млрд. долара, и Франция 20,3% и 2,6 млрд., а Италия — 11% и 1,5 млрд., ФРГ — 10,1% и 1,4 млрд., Холандия — 8,3% и 1,1 млрд. долара. Останалите страни по­лучават 25,9% — 3,4 млрд. долара. Помощта по плана състав­лява 15% от бюджета на САЩ. Колебанията на американските конгресмени за необходимостта от подпомагане на Европа (позициите на изолационистите — на предпочитащите САЩ да отварят за Америка п да не се намесват в делата на ста­рия континент са още силни) са преодолени през 1948 г., кога-ю са им предоставени факти за усилванего на подривната дейност на комунистическите партии в Италия. Франция и Ав­стрия и за сьветизацията на Чехословакия. Следващият след Маршал държавен секретар на САЩ Дийн Ачесън нарича плана „едно от най-големите и най-почетните приключения в историята". В първия етан от плана са отпуснати 5 055 000 000 долара (до 30 юни 1949 г.), във втория — 3,7 млрд. (до юни 1950 г.), в третия - 2,250 млрд. (до юни 1951 г.), в четвъртия - 1,8 млрд. (до юни 1952 г.). Освен парична помощ на страните, включе­ни в плана, се предлагат последните постижения на американс­ката научно-техническа мисъл и американската организация на производството за постигане на най-висока производителност на труда. Към тези страни се поставят няколко условия: ла създадат организация за европейско икономическо сътрудничество (и тя е създадена още в 1948 г. със седалище в Париж - през 1949 г. в нея влиза ФРГ. а през 1950 г. — САЩ и Канада); да нама­ляват постепенно митата на внасяните стоки, за да се засили стимул м за производство на по-висококачествени и по-евтини стоки: да развиват търговията помежду си като основа на истински траен мир. Още в хода на предварителните консул­тации е обяснено, че участието на комунисти в правителствата на страните, които искат да се включат в плана, е нежелател­но. Целите, които преследва „планът Маршал", са: да се възста­нови икономиката на Европа в посока към все по-свободна конкуренция и все но-слаба роля на държавната намеса в про­изводството чрез създаването на общ европейски пазар; про­тиводействие на левичарски ю утопии, широко разпространя­вани след войната н насочени срещу „милитаристичния" капи­тализъм; да се укрепи американският стил в развитието на профсъюзите — вместо силното им политизиране и разгаряне на стачни борби утвърждаване на дух на сътрудничество меж­ду работници н служители и собственици в името на повиша­ване на производителността на труда и оттук — на доходите на всички — произвеждащи н организатори на производство­то. като държавните институции играят роля на посредник, на приемащ добри закони в интерес на цялото общество. Трупаните с десетилетия, а между някои европейски страни и със столетия противоречия и недоразумения не може да се преодолеят с магическа пръчка. Но е поставено началото на сътрудничество в икономиката, което помага и за преодоляването на стари национални вражди и политически различия. Към бързо движение но този път ги тласка и разгаряната „сту­дена война" — страхът от съветско нахлуване в Западна Евро­па. През 1951 г. подписалите „плана Маршал" страни над­минават с 33% индустриалното си производство от 1938 г. и поставят основите на бъдеща обединена в стопанско и поли­тическо отношение Европа.