Вузове.com

Кризата в Косово поставя сериозни препятствия пред изграждането на мира в бивша Югославия и усилията на международната общност за стабилизиране на региона. В края на 90-те години тя се характеризира с ескалация на напрежението и насилието и поляризация. Активизира се процесът на интернационализиране на етническите противоречия между сърбите и албанците. Факторите, който влияят са многопосочни. Най-обобщено те са обусловени от дълготрайно наслоявана враждебност и от нови импулси за противопоставяне. Мирното споразумение за Босна и Херцеговина утвърждава съществуването на етнически граници в една държава и това има отражение върху развитието на албанския национален въпрос. Той навлиза в активна фаза, защото много егнически албанци живеят извън пределите на Албания. Това е реалност, която е изградена исторически. При създаването на СФР Югославия, етническите албанци населяват четири обособени района, които се намират в Македония, Сърбия и Черна гора. След разпадането на федерацията това население се оказва в различни държави. Създадената ситуация откроява проблема за съвместимостта между принципа за териториален интегритет и правото на самоопределение. Той е особено остър в Сърбия. Стремежът на албанците в Косово към обособяване и създаване на независима република влиза в противоречие с политиката на Белград за контрол над цялата територия на Сърбия.

По време на войната в бивша Югославия автономната област е един от акцентите на кризата. Силните дезинте-грационни процеси имат специфично проявление в Косово. Въпреки несъгласието на Белград, през 1991г. се провежда референдум за незевисимост, който обябява Косово за република. Тя е междунарадно призната само от Албания. С вота на албанското население, изявен на нелегални президентски и парламентарни избори през 1992г. , се сформират паралелни институции. Чрез тях се променя статуквото в Косово - албанците организират независимо общество, а сърбите поставят под контрол традиционните държавни функции. Двустранното и взаимно отхвърляне на легитимността очертава конфликта между общество и държава. Той има и икономическо измерение - индустриалните предприятия са държавни и са под контрол на Сърбия, а частния сектор е приоритетно албански. Противопоставянето е съпътсвано с бойкот спрямо републиканската образувателна система и създаване на собствена - на албански език. Чрез нея се задълбочава разделението на двата етноса и в едно недалечно бъдеще те могат да бъдат и езиково некомуникативни.

Сформирането на нелегален парламент и правителсво и избирането на Иб. Ругова за президент на Косово преследва две основни цели. Преди всичко се търси покровителство на противопоставянето на албанската общност срещу Белград. Не по-малко значение имат паралелните институции за интернационализиране на косовския проблем. Чрез тях се изгражда международната легитимност на албанската кауза. По начина на своето създаване те символизират, че независимата косовска държава няма да бъде конституирана със силови средсва, а посредсвом политика на “мирно противопоста-вяне”. Това е тактиката на албанските лидери до подписване на Дейтънското споразумение. Тя се изявява чрез активно отстояване на искането, косовския въпрос да бъде включен в мирните преговори за Босна и Херцеговина. Албанските представители осъзнават, че в края на войната създаването на независима държава Косово е невъзможно, но чрез категоричност изграждат своята позиция в дългосрочен план.

От средата на 1995г. “мирното противопоставяне” е допълнено със серия от инциденти, с елементи на тероризъм. В албанското движение се засилва влиянието на екстремистките течения (лидерът на радикалното крило Адем Демачи оглавява войнстващата Армия за освобождение на Косово - АОК). Оформя се становището, че след Босна и Херцеговина Косово е следващият проблем, който трябва да се решава. Той се измества в центъра на вниманието на международната общност. Същевременно се откроява крайната неотстъпчивост в позициите на сърбите и албанците. И двете страни се страхуват повече от компромисното решение, отколкото от запознаване на статуквото. Всеки политически лидер в Косово или Сърбия, склонен към взаимно приемливо решение, е обречен на дискредитиране. Съществуват влиятелни фактори от албанска и сръбска страна, които са заинтересовани от запазване на статуквото в Косово. Определени икономически и политически среди са облагодетелсвани от формулата, че в “Косово нищо не се променя към добро”. Тези позиции позволяват да се съхранят дългосрочно илюзиите на сърбите, че могот да контролират обществото чрез силова политика, и на албанците, че могот да избягат от социализация в държавата.

Най-силно влияние върху ситуацията в Косово оказват политическите фактори. Овладяването или изострянето на конфликта между сърбите и албанците е основно детерми-нирано от поведението на техните политически лидери. Динамиката на противопоставянето следва нюансирането на съответните позиции. В най-общ план те се характеризират с последователност в отстояването на целите и с неотстъпчивост в рамките на частични и безрезултатни преговори. Двете страни формулират своите основни тези и представи за разрешаване на проблемите в Косово още в началото на 90-те години и почти цяло десетилетие е съхранена тяхната несъвместимост. Непроменени остават и позициите за същността на конфликта. Косовските албанци настояват преди всичко за независимост. Представи-телите на сръбската страна отказват да обсъждат подобно решение на етническите проблеми в Косово. Придържат се към разбирането, че е необходим диалог по конкретни проблеми в рамките на държавните институции в Сърбия.

Опорните пунктове, които изграждат албанската гледна точка, са обособяване и последователно придържане към искането за независима република Косово, отворена към Сърбия и към Албания. Възприема се позиционен подход чрез акцентиране върху статута като приоритетна задача. Идеята за обособена държавност е формулирана и огласена в Политическата декларация на Координационния Съвет на албанските партии в бивша Югославия (12 октомври1991г.). Разработени са три варианта за статут на Косово, в зависимост от това как би могла да се развие кризата в федеративната държава и каква позиция би могла да заеме международната общност. Според първия вариант, ако границите останат непроменени, Косово да бъде република Югославия. При втория вариант се моделира ситуация, при която, ако се променят вътрешните граници във федерацията, да се създаде албанска република, обединяваща всички територии, населени с етнически албанци. Според третия вариант, ако се променят външните граници на СФР Югославия, да се върви към обединение на Косово и другите “албански” тиритории с Албания.

Очивидно е , че и трите варианта отхвърлят автономния статут на областта. Албанските лидери се консолидират около искането за независимост. Съществуват обаче нюанси по отношени на подхода и средствата, чрез които тя да бъде постигната. Предлагат се основно два пътя за разрешаване на косовския проблем: а/ продължителни преговори и споразумения; б/ военен конфликт, който може да бъде продължителен и изтощителен или бърз, с несигурен изход. Те отразяват съществуващата в началото на 90-те години диференциация в албанското движение. Най-общо фракциите могат да бъдат определени като умерени и радикални сепаратисти, групирани около политически фигури като Иб. Ругова и Ад. Демачи. Умерените се придържат към тактиката на политическо бездействие, пълна самоизолация на албанската общност от обществения живот в СР Югославия и стратегията на пасивно противопоставяне. Радикалите са за активна конфронтация и използване на силови средства.

Умерената линия на президента Иб. Ругова е определяща до началото на 1998 година. Сред нейните привърженици е популярна и компромисната позиция на интелектуалния кръг около седмичното издание “Коха”. Тя отстоява необходимостта от конституционни промени в СР Югославия, които да легитимират излизането на Косово от състава на република Сърбия и конституирането му като трета федерална единица. Развита е идеята за приемане на “Хората на добрата воля” - документ, който включва договорености между пряко заинтересованите страни, да улеснява преговорния процес между тях, да съдържа отказ от употреба на сила и едностранни стъпки. Предлага се “замразяване” на решението за независима албанска държава, срещу прекратяване на сръбския бойкот спрямо паралелните институции в Косово. Тази позиция е в значителна степен съвместима с гледната точка на определени среди от сръбската опозиция. Общо е разбирането да се търси решение на проблемите чрез либерализиране на политическата система в Сърбия и предоставяне на широка автономия за Косово. Тя включва самостоятелност за албанците по всички въпроси, отнасящи се до образованието, социалното дело, здравеопазването, и други, с изключение на тези, които се отнасят до отбраната, външната политика и суверенитета на сръбската държава.

В началото на 1998 година безрезултатността на мирната съпротива активизира радикалните сепаратисти около Ад. Дамачи. Тяхната формула е “политически динамизъм”, чиято цел е използване на силова политика за изграждане на втора албанска държава. Те отстояват твърдата позиция за пълна независимост на Косово и сецесия. За нейното реализиране се придържат към използване на всички средства, включително и терористични действия.

Обединяващ елемент за двете основни течения в албанското движение е стремежът за интернационализиране на промлемите в Косово. Идеята за международен арбитраж се съдържа в публикуваните десет точки на Плана на Иб. Ругова за Косово от 16 февруари 1993 г. Тя е основен елемент в т.нар. План К, който се предлага като вариант за разрешаване на косовската криза, в периода преди подписването на Дейтънското споразумение и включва ангажиране на международната общност с възстановяване на статута до 1989г. и едногодишен преходен период, под международен контрол. Засилената интернационализация на проблемите в Косово се търси и чрез активизирането на АОК. Нейните действия обаче са определени от международната общност като терористични и в определена степен дискредитират албанската кауза.

Официалната позиция на СР Югославия е, че интернационализирането на косовската криза е намеса във вътрешните работи на страната. Незевисимо от наличието на определени различия между политическите партии, формулата за разрешаване на кризата е автономия за Косово в рамките на Р Сърбия. Тази позиция е консенсусна, защото и в международен план никой не оспорва териториалния интегритет на Сърбия. В процеса на търсене на решение на косовския въпрос се дискутират различни варианти, дори “подялба на Косово”. Единствената изключена възможност е едностранна сецесия. Под нарастващия натиск на международната общност сръбските политици осъзнават ключовата роля на Косово за бъдещето на СР Югославия. Появяват се симптоми за търсене на сполучлива и трайно решение. Белград демонстрира готовност за диалог с косовските албансци. Паралелно с това използва армията за разправа на части на АОК.

Преди ескалацията на конфликта през 1998г. сред опозицията и в интелектуалните среди в Сърбия са популярни тези, които съдържат компромисни елементи. Обсъждат се различни варианти, които допускат поемане на цялата власт н областта на албанците. Това би означавало албанското население да получи по-малко от независима република, но повече от автономията от 1974г. Предвижда се да получи косовски парламент, съдилища, полиция, общесктвени фондове и университет. От албанците се очаква да признаят югославсия паспорт, валута и митнически закони.

При разрастването на конфликта позициите се втвърдяват. Сръбската страна се придържа към задължително гарантиране интегритета на Сърбия. Тя отстоява разбирането, че на албанското население в Косово следва да се гарантират културните, религиозните и други права, включително и създаване на териториална автономия. По време на преговорите нейните ппредставители се обявяват за реинтегриране на косовското население в политическия процес на Сърбия. Според тях това би дало възможност на албанските политически лидери да поставят в рамките на държавно -правната система на СР Югославия “всички въпроси”, включително и за отделяне на Косово. Сръбският подход може да бъде определен като процесуален, защото е насочен към решаване на отделните аспекти на косовския въпрос като предпоставка за цялостно разрешаване на противоречията между двата етноса. Активното въздействие на политическите фактори върху ситуацията в Косово включва и позицията на международната общност. Тя се изгражда дългосрочно и е формирана от многопосочно влияние. В процедурите на ООН косовския проблем влиза още през 1993 година. В приетите документи се осъжда сръбската политика в Косово и се настоява за зачитане на човешките и националните права на албанците. Изразява се безпокойството от действията на републиканските и федералните власти, насочени към “етническо прочистване”. Признава се правото на Косово на самоопределение и независимост, както и правото на албанското население там да избира и назначава свое правителство.

След подписването на Дейтънското споразумение постепенно изкристализира същността на международната позиция за Косово. Най-общо тя се придържа към разбирането, че за разрешаване на косовската криза е необходим безусловен и конструктивен диалог между представителите на албанците и Белград. Изработването на компромиса е с предварително зададено условие, което визира мирно уреждане на конфликта и запазване на границите на Югославия. Западна Европа и САЩ застъпват позицията, че Косово е неразделна част от територията на Сърбия и на СР Югославия. Нито една държава освен Албания не признава така наречената “Република Косово”. Приоритетно се обръща внимание на хуманитарните измерения на косовската проблематика и се утвърждава искането за “разширена автономия”.

Позицията на страните от Контактната група е консенсусна в значителна степен, но съдържа и известни нюанси. За Русия Косово принадлежи определено към сръбската държава. Москва е категорично против идеята за независима албанска държава. Тя настоява за диалог между Прищина и Белград и отхвърля военната намеса на НАТО, като средство за разрешаване на конфликта. Франция и Великобритания твърдо поддържат териториалната цялост и суверенитета на Югославия. От Белград те изискват гарантиране на правата на етническите албанци в Косово, като същевременно се отнасят критично към тяхното нежелание да участват в парламентарни избори в СР Югославия и малката степен на прогрес във взаимоотношенията между етническите общности. Германия също не подкрепя искането за независима република Косово. Бон обачи в голяма степен се ангажира със защита на правата на етническите албанци, включително и на самоопределение. При изработване на Дейтънското споразумение за Босна и Херцеговина германското правителство подкрепя идеята за включването на Косово като елемент на мира. След Дейтън косовската криза е един от приоритетите на германската политека в Югоизточна Европа. Бон засилва политическия и дипломатически натиск върху Белград и ръководителите на албанската общност за диалог между тях и стъпки в посока на умиротворяването на обстановката в Косово. Германия отдава голямо значение на необходимостта да се установи трайна комуникация между основните политически сили в Сърбия.

Активно ангажирана с косовската криза е американската външна политика. Още в началото на югоконфликта президентът Джордж Буш подсказва, че е възможна военна интервенция на САЩ, за да защитят Косово от евентуална агресия на Сърбия. На този етап американското правителство подкрепя исканията на албанците за самоопределение и самостоятелно правителство с участието на международни наблюдатели. След визитата на ИБ Ругова във Вашингтон (юни 1995г.) Конгресът приема законопроект, според който санкциите срещу Югославия се обвързват с прекратяване на сръбския контрол върху Косово. В периода след Дейтън американската политика се редуцира от пълна подкрепа за независимо Косово до постигане на съгласие с европейските съюзници за широка автономия, но в рамките на Югославия. САЩ споделя позицията на Европейския съюз, в съответствие с която Косово е част от Сърбия. Възможността за разширяване на конфликта с албанците и в други балкански страни ориентира американската политика към сдържаност и прецизност. Вземат се под внимание и интересите на Белград, защото се отчита неговото влияние при изграждане на мира в Босна и Херцеговина и обвързването на политиката към Косово с отношението към босненските сърби. Подходът, който Вашингтон препоръчва за умиротворяване на Косово, включва приоритетно решаване на конкретните аспекти на проблемите между двата етноса и предоставяне на широки права на албанците. Особено активна е американската политика, насочена към защита на тези права. На 29 юли 1996г. Камарата на представителите на Конгреса приема резолюция, в която се призовава президента Клинтън да назначи специален пратеник в Косово. Настоява се за завръщане на международните наблюдатели и се препоръчва “правителството на Косово да упражнява законния си мандат, като представител на народа на Косово.

Придържането към мирно разрешаване на конфликта не изключва прилагането на силова политика от страна на международната общност. Тя включва широк диапазон от средства за въздействие, някои от които са апробирани за регулиране на кризата в Босна и Херцеговина. При поредното изостряне на етническите противоречия в Косово през 1998г. Контактната група разисква въпроса за въвеждане на санкции. В Съвета за сигурност на ООН се стига до споразумение за налагане на оръжейно ембарго на СР Югославия, ако преговорите с албанците не постигнат определен резултата. Елемент на силово въздействие върху Белград съдържа и обвързването на косовския проблем с възстановяване членството на Югославия в международните институции и вдигане на санкции, наложени заради войната в Босна и Херцеговина. Подписването на договор за финансова и икономическа помощ от ЕС за СР Югославия също е детерминирано от разрешаване на косовската криза. При радикализиране на конфликта не е изключена военна интервенция в рамките на НАТО или разполагане на международен контингент от силите на ООН.

Третирането на Косово не само като проблем за основните човешки права и свободи окуражава отстояването на “националните цели” от страна на албанските лидери. Този подход подсилва регионалното измерение на конфликта. Деструктивните тенденции се изявяват чрез радикализиране на албанския национален въпрос и актуализиране на малцинствената проблематика в Югоизточна Европа. В този план в косовската криза активно са въвлечени не само Албания и Македония, но и останалите балкански страни.

За Албания Косово е постоянно отговорен въпрос. До 1989г. Тирана е ангажирана с отстояване на малцинствените права на косовските албанци (език, образувание, култура). Политическата промяна в началото на 90-те години придава други измерения и динамика на албанския национален въпрос. Процесът на демократизация в Албания се свързва с решаването на косовския въпрос. Той е кауза, която осигурява по-широка подкрепа за политическите лидери. Нюансирано отношение към него има само в рамките на вътрешнополити-ческия дебат. В позицията на управляващи и Демократическата, и Социалистическата партия се ангажират с отстояване на албанските национални интереси. Тази линия е повлияна от събитията в бивша Югославия. При разпадането на федеративната държава Албания насърчава исканията за промяна на статута на Косово. Тирана е съпричастна с отстояването на радикални цели на косовските лидери и съдейства за интернационализиране на конфликта, като се ангажира с него пред международната общност. Нейната политика е насочена към свикването на “нов Дейтън”, на който да се вземат определени решения за бъдещето на Косово и да се осигурят международни гаранции. Тирана настоява за започване на диалог между Прищина и Белград в присъствието на трета страна - САЩ, ЕС, ОССЕ или др., като дава преимущество на САЩ. Албанската дипломация се придържа към формулировката “независимо и неутрално Косово”, което е отворено едновременно и към Сърбия, и към Албания.

При разрастване на конфликта, под влияние на международната общност, позицията на Албания е нюансирана към повече сдържаност, но по същество се запазва. След 1997г. въпросът за “бъдещето обединение с Албания” не е приоритетен. Настъпилата криза на държавността и затрудненията на Тирана да разреши вътрешните си проблеми редуцира стремежа за обединение на етническите албанци. Съществуват и социални и психологически различия между относително космополитичните косовари и международно изолираните албанци. Тези негативи за националната кауза предпоставки могат да насочат албанската инициатива към ангажиране на мюсюлманския свят с конфликта в Косово. Неговата конфесионална интерпретация обаче би могла да има силно дестабилизиращ ефект с дългосрочни последици. Ще се разреши и географското измерение на кризисния район, защото в повечето балкански страни живее компактно и в определена степен обособено мюсюлманско население. Слабото влияние на религията върху косовските албанци в значителна степен ограничава превръщането на косовската криза в конфесионален проблем. За тях основни мобилизиращи и обединяващи фактори са езикът, културата и историята.

Регионалното измерение на косовската криза е подсилено от нейната обвързаност с албанския въпрос в Македония. Върху конфликта повлиява и активизирането на антисръбските сили вътре и в съседните на СР Югославия страни. Под влияние на тези тенденции в политиката на страните от югоизточна Европа приоритетно се извеждат спорните въпроси и се актуализира малцинствената проблематика. Като последица регионът се обособява в и чрез етническите конфликти.

Силният деструктивен потенциал на косовската криза и периодичното изостряне на противоречията между сърбите и албанците трудно могат да бъдат овладяни и регулирани. Трайно и удовлетворяващо решение на “проблема косово” не се очертава в близка перспектива. Международната общност насърчава процеса на преговори. Арбитражът на влиятелните фактори цели да постигне сближаване на позициите на сръбската и албанската страна и изработване на компромисен вариант. Но всяко решение, което се опитва да съвмести правото на косовските албанци за самоопределение и запазването на интегритета на Сърбия, е краткосрочно.

В края на 90-те години проблемът е какъв вариант да бъде избран за междугрупови отношения в установена териториална система. Според стандартите, приети в ООН, съществуват няколко възможности с определени нюанси на решенията. Най-популярният вариант съдържа компромисно решение за широка автономия на Косово или автономен статут заедно с Войводина и други райони, които се характерезират с етническа хомогенност. Това по същество означава запазване на статуквото. Препоръчва се от международната общност, отчасти е приемливо за Белград и се отхвърля от етническите албанци. Вариантът може да се реализира след продължителен процес на преговори, съчетан с прилагане на натиск и върху двете страни. Изработването на решение, което да се характеризира с дългосрочност, е свързано и с промени в Конституцията на СР Югославия. Дори и да се реализира такава възможност, тя може да се приеме само като преходна фаза за разрешаване на албанския въпрос в Косово.

Втората възможност, която се дискутира, е свързана с предоставяне на републикански статут за Косово. Той може да бъде със специални условия или равноправен спрямо Сърбия и Черна гора. Реализацията на такъв вариант означава децен-трализация на Сърбия и Югославия. Той би се превърнал в нова фаза на териториалното раздробяване на бившата федерация, с негативни последици във всичките новообразувани държави. В този случай преговорите не могат да се ограничават между сръбската и албанската страна, дори и при посредничество на международната общност.

Признаването на ограничен суверенитет за Косово може да бъде приведено към формулата, приложена в Босна и Херцеговина спрямо Република Сръбса. Вариантът обаче не удовлетворява и двете страни. За албанците може да бъде само междинна фаза при реализиране на правото им на самоопределение. Още по-малка е готовността на Белград да приеме такава промяна. Вероятно могат да бъдат направени съпоставки със статута на сръбското население в Източна Славония (Хърватско). Този подход определено е деструктивен и би могъл “да върне” югославската криза в един неопределен и остро конфликтен стадий. Съществува и друга негативна последица от териториалното и административно обособяване на косовските албанци. Тя е на регионално равнище и има отношение към статута и правата на компактно заселените малцинствени групи във всяка една от балканските страни. Косовският проблем не е изолиран случай в Югоизточна Европа и неговото решение съдържа рискове и последици извън Сърбия и Югославия. Негативните последици от предоставянето на републикански статут за Косово могат да се развият, ако той не съдържа достатъчно гаранции за дългосрочност и се приема като забавяне или отлагане на правото на сецесия.

Третият вариант за разрешаването на междуетническите противоречия в Косово предполага създаване на независима албанска държава, отворена към Сърбия и Албания. Той в най-пълна степен удовлетворява албанските искания и утвърждава крайната цел на косовските сепаратисти. Тяхната позиция обслужва идеята за “Велика Албания”, защото етническия състав на Косово предопределя тясно обвързване между двете албански държави и вероятно обединение в перспектива.

Този вариант е неприемлив за Белград, поради мистичната обвързаност на сръбския национализъм с Косово. Свързан е и с промяна на международните граници на Югославия, което го прави още по-непопулярен. Не е в интерес и на европейските страни да насърчават стремежа към независимост на албанците в Косово и сепаратизма на етническа основа, защото в много от тях съществуват активни сецесионни движения.

В третия вариант се съдържа и възможност за насилствено отделяне на Косово. Тя може да се актуализира от ограничаване на човешките и гражданските права на етническите албанци. Предпоставки за нейната реализация се съдържат в сложната етническа картина на Балканите и проблемите с малцинствата в съседните страни. Това, което я ограничава, е развитието на двустранните и многостранните отношения между държавите в Югоизточна Европа и тяхното ориентиране към стабилизиране на региона.

Трудно е категоричното да се определи крайната форма на разрешение на косовската криза. Изведените много обобщено заплахи, които съдържа всеки един вариант, показват, че при регулиране на конфликта не може да се тръгва от предварително определена формула за статута. Работещият подход е да се моделира постепенно и поетапно, защото решението е детерминирано много-посочно. То зависи от отношенията на Косово със Сърбия, Албания и македония и от регионалната стабилност. Това са динамични фактори и тяхното влияние се оформя на различни равнища.

Стабилизирането на ситуацията в Косово би могло да тръгне от частични споразумения по отделни въпроси, докато двете страни бъдат готови за изработване на компромис. Например, ако се намери формула за образувателната система, тя може да се пренесе по принцип и върху другите институции. Този подход се базира на взаимно признаване и легитимиране. Той предполага съхраняване на обособеността на двата етноса и паралелен живот на институциите.

Координирането на интересите и разрешаването на конфликта е в компетенциите на трета страна - в лицето на международната общност. Въздействие може да се окаже с целево разпределяне на средствата на международните финансови институции за СР Югославия, като се фиксира определена част за Косово. Повишаването на жизнения стандарт на албанското население би могло да повлияе и междуетническите отношения. Може да се създаде структура, подобна на Контактната група, която да бъде ангажирана с проблемите в Южните Балкани. Нейната дейност би била значително по-ефективна, ако бъдат въвлечени и страните от Югоизточна Европа. Българската инициатива за Косово (март 1998г.), подкрепена от повечето балкански държави, изявява позитивния потенциал на регионално ниво при изграждане на мира в Косово. То може да бъде допълнено и с въвличане на СР Югославия в регионална програма за сигурност. Условията за стабилизиране на Югоизточна Европа съдържат признаване на съществуващите граници, еднакво третиране на малцинствата и диалог по спорните въпроси.

Въпреки многостранните усилия за мирно регулиране на кризата в Косово, не е напълно изключена възможността за неконтролируемо разрастване на конфликта и използване на силови средства за неговото разрешаване. Определено работещ вариант може да бъде разполагането на военен контингент от умиротворителните сили на ООН. Директно използване на сила срещу една от двете страни в конфликта съдържа повече заплаха от засилване на деструктивните тенденции, отколкото възможност за умиротворяване, поради това сила трябва да се използва само след като са изчерпани всички други възможности.

КОСОВО - БЪЛГАРСКИЯТ ТЕСТ ЗА ЕВРОАТЛАНТИЧЕСКА СОЛИДАРНОСТ

Взаимодействие с НАТО по кризата в Косово през 1998г.

Взаимодействието между НАТО и “фронтовите държави” от ЮИЕ по отношение на кризата в Косово се превърна в тест както за единството на Съюза при операции в отговор на кризи извън действието на чл.5 на Вашингтонския договор, така и за способността на България и другите страни кандидати да поемат отговорностите на членството. Действията на България и други страни-кандидати за членство от региона бяха факторът, генерирал повишено внимание от страна на международната общност към въпросите на сигурността и стабилността в ЮИЕ и стремеж към ускорено интегриране на държавите от ЮИЕ в ЕС и НАТО.

През 1998 г. България се включи активно в политическите консултации в рамките на Евро-Атлантическия съвет за партньорство (ЕАСП) по кризата в Косово, пряко засягаща интересите на националната ни сигурност. През юни 1998г. бе предприет демарш пред генералния секретар на НАТО, в който България потвърди своята готовност да подкрепя и съдейства на усилията на НАТО по регулиране на кризата.

В резултат на това, в създалата се през октомври критична ситуация‚ НАТО приложи в действие специален механизъм за информиране - на постоянна и преференциална по отношение на останалите партньори основа - на България и другите съседни на СРЮ страни-партньори относно взетите от съюза решения.

Качествено нова стъпка в политическото сътрудничество с НАТО отбеляза заседанието на Съвета във формат 16+1, проведено по искане на България в съответствие с параграф 8 на Рамковия документ по ПзМ.

Осъщественото ефективно взаимодействие с НАТО по време на операцията на НАТО в Косово имаше ключово значение за отношенията със съюза и кандидатурата ни за членство. Бързият и решителен отговор на България на отправеното от НАТО искане за предоставяне на достъп до въздушното ни пространство, както и подготвяното българско участие в операцията на НАТО за въздушно наблюдение “EAGLE EYE” постави страната ни сред най-надеждните партньори и бъдещи съюзници.

Израз на стремежа на България да съдейства, в съответствие с възможностите си, за решаване на хуманитарните проблеми в Косово бе решението на българското правителство да поеме разходите по издръжката на бежанския лагер “Радуша” в Република Македония и за предоставяне през септември 1998 г. на хуманитарна помощ от 50 млн. лв. за нуждите на косовските бежанци в Албания.

България подкрепи Резолюция 1244 на СС на ООН, приета на 10 юни 1999 г., като начало на процеса на постигане на траен мир и стабилност в Косово и целия регион.

С решение на Народното събрание бе създадена възможността за включване на небойни български формирования в силите по поддържане на мира, а също и за оказване на логистична поддръжка на мироопазващата операция. Решено бе 48 български полицаи да участват в предвидените международни полицейски сили, призвани да осигурят реда и законността, както и в наблюдението за изпълнението на гражданските аспекти на мирното урегулиране.

На 28 април 1999 г. бе сключено споразумение за транзитно преминаване през въздушното пространство на България на въздухоплавателни средства на НАТО в рамките на операция “Съюзна сила”, а в края на май - началото на юни 1999 г. с Южното командване на НАТО бяха договорени техническите аспекти на прилагането на Споразумението, в което по оптимален начин бяха съчетани интересите на националната сигурност на страната ни с волята за солидарност и партньорско взаимодействие с Евро-атлантическата общност.

На 21 юни 1999 г. между България и НАТО бе сключено споразумение за транзитно преминаване през територията на България в рамките на операция “Джойнт Гардиан”. С подкрепата на всички парламентарни групи на 25 юни 1999 г. Народното събрание ратифицира Споразумението с НАТО. Документът определя условията за транзитно преминаване и временно пребиваване на въоръжени сили и техника на Съюза, необходими за целите на операцията. В изпълнение на споразумението през България преминават значителна част от личния състав и средства на Съюза, участващи в операцията. За целта бе създаден Национален координационен център.

Тъй като Споразумението не се отнася до сили на държави-нечленки на НАТО‚ бе приета отделно решение на Народното събрание за разрешаване прелитането през българското въздушно пространство на руски военнотранспортни самолети, без въоръжение и специална апаратура, с цел транспортирането на части от руския контингент в КФОР /9 юли 1999 г./. На 22 юли 1999 г. Министерският съвет одобри типови проекти на споразумения с държави-нечленки на НАТО, участващи в KФOР, относно условията и реда на транзитно преминаване през територията на страната на техни въоръжени сили. На тази основа бе сключено и ратифицирано (27 октомври 1999г.), споразумение за транзитно преминаване с Кралство Швеция.

Взаимодействието на България с НАТО във връзка с кризата в Косово представлява изключително ценен опит както от гледна точка на политическото взаимодействие, така и в практически план по отношение на военната и логистичната оперативна съвместимост. Продължава българското участие в СФОР, съдействието за транзитно преминаване през наша територия на сили и средства на държавите-членки и държави-партньори на НАТО и подготовката за българско участие в КФОР.

Условията на българското участие в КФОР се уреждат от сключените между България и НАТО споразумения, които предстои да бъдат ратифицирани от Народното събрание. На 6 октомври 1999 г. бе подписан Меморандум за българско участие в състава на холандския контингент на КФОР. Очаква се инженерният взвод от 40 души и до пет офицера за свръзка да бъде разположен в Косово в началото на 2000 г. Проучват се варианти за участие в състава на КФОР и на други български подразделения.

ИЗТОЧНИЦИ:

1.Материали от периодичния печат

2.Интернет

3.Югославският случай,С.Хинкова,София,1999г.